съзву̀чие, мн. -я, ср. 1. Съчетание от няколко едновременно звучащи тона, обикн. приятно за ухото. Сали Яшар започна да почуква по дисковете с чука, даваше ухо, внимаваше, ловеше всеки звук, проверяваше всяко съзвучие. Йовков. Над усоето, потънало в тежка утринна сянка, прозвучаха с тържествено и сладостно съзвучие камбаните. Г. Караславов. 2. Еднакъв гласеж в края на два или повече стиха или на отделни думи; рима. Модерните поети понякога избягват пълното съзвучие при римуване. 3. Прен. Хармония на багри, линии и под. Никакво движение не разчупваше мекото съзвучие на линиите, които мрежеха пространството като огромни паяжина. Ст. Загорчинов.
|