съпèрник, мн. -ци, м. 1. Човек, който се стреми, домогва към нещо, по отношение на друг, който се стреми към същото. Когато му се набере много мъка на душата от големите успехи и печалби на своя омразен съперник, Прангата стане, яхне коня си, па иде в града. Влайков. Но сега да ми се яви някой съперник, ще го разбия на пух и прах. О, няма да оставя да ми грабнат министерството! Ст. Костов. || Противник, враг. Неговата подозрителна душа видя сега един страшен съперник в княза. Вазов. Но из засада го убиха тамо / съперници, от завист заслепени. Ем. п. Димитров. И едно всеобщо ръкопляскание посрещна съперника на цирковия борец. Вазов. 2. Човек, влюбен в някоя девойка, по отношение на друг, влюбен в същата девойка. Как да се отложи тая годявка? Как да се унищожи тоя съперник? Вазов. Изпърво, като стана спречкването между двамата съперници, Пенки идеше да хукне и избяга дома. Влайков. На Йоргов се стори, че именно този е опасният съперник и че Хаваджиева е влюбена в него. Г. Караславов.
|