Речник

юнàк, зват. юнàче и юнàко, мн. -ци, м. 1. Лице, което се отличава с изключителна смелост, доблест и сила; герой, храбрец. Горо, горо, майко мила, / толкоз годин си хранила / мене, горо, юнак стари / с отбор момци и другари. Ботев. Иди, мамо, похвали се, / пред баби, пред старци, / че си юнак отгледала / да коли поганци. Каравелов. Млади български юнаци / явяват се там, / на чела им лъвски знаци, / в очите им плам. Вазов. 2. Млад, снажен, строен и здрав момък; левент. Гледам, гледам — говореше Теохаров, — това Арсо ли е, не е ли. Изменил си се. Какви плещи, каква снага! Юнак! Йовков. || Изобщо млад човек; момък, младеж. Под голямо дърво, на сянка седи някакъв юнак в селски дрехи. Йовков. Пусни ме, Митро, да стана — / слънце да не ме огрее. / — Поспи, юначе, поспи ми. К. Христов. 3. Диал. Млад съпруг, младоженец. Като венчаят юнака и невястата, то ги поведат у дома им и всички вървят ред по ред. Каравелов. До нея е нейният мил юнак, който тъй гальовно я погледва сега и с когото те вече открито, пред целия свят, се свързаха. Влайков. 4. Разг. Мъжка рожба, син. Хайде, честито! Юнак имаш, момче имаш, да ти е живо! Йовков. 5. Остар. Член на гимнастическо дружество в България. □ Все отбор юнаци (ирон.) — хора с еднакви слабости, недостатъци.