ИЗТЪНЯ̀ВАМ1, -аш, несв.; изтънѐя, -ѐеш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. изтъня̀л, -а, -о, мн. изтънѐли, св., непрех. 1. Обикн. за слой, пласт и под. – постепенно намалявам дебелината си, ставам по-тънък или тънък; отънявам. Дебелата снежна покривка изтъня, разкъса се като прогнила риза и оголи закопнялата тръпнеща плът на земята. И. Петров, НЛ, 18. Заледена река, по която безгрижно се пързалят смелчаци, без да държат сметка, че отдолу има жива вода, която гризе по малко леда, докато най-после той изтънее и се разчупи... Ст. Даскалов, СЛ, 43. Делеше ни една стена, а по средата имаше комин. На комина стената изтъняваше, та се чуваше каквото се говореше оттатък. Н. Хайтов, ДР, 217. Привечер облаците, които покриваха небето от цяла седмица, се вдигнаха и изтъняха в тънка сива пелена и за първи път през нея просветна слънцето. ВН, 1960, бр. 2662, 4.
2. Ставам по-тънък, по-слаб или тънък, слаб; отънявам, отслабвам. На младини човек бленува и гони някаква цел, после косата му побелява или окапва неочаквано, лицето му се покрива с бръчки, ръцете му изтъняват като нозе на птица. Св. Минков, РТК, 40. Гледам я мама, беше станала като вейка. Тя все повече стягаше пояса върху сукмана си и бе толкова изтъняла в кръста, че ако бутнеш гърба ѝ, струва ми се, ще се прекърши. Кр. Григоров, Н, 199–200. Тя беше намаляла, дори пръстите на ръцете ѝ бяха изтънели и бяха много нежни. Д. Талев, С II, 311. Кобилата я не бива, човече, вика ми жената. Не яде, все трепери, па смъкнала се, изтъняла като хрътка. Н. Попфилипов, РЛ, 42.
3. За глас – повишавам основния си тон, ставам по-тънък, по-висок, писклив. Започна [Велика] да се кара на животните и колкото викаше, толкова гласът ѝ изтъняваше, превръщаше се на плач. К. Петканов, МЗК, 137. Отначало припевът ѝ беше нисък и продран, приличен на вой, но сетне гласът ѝ изтъня, повиши се и прокънтя пискливо и тревожно над задрямалите къщи. Г. Караславов, ОХ III, 509. Песента не закъсня. Страхил подхвана пръв. Гласът му се извиси, изтъня. М. Яворски, ПОББ, 12. Тонът му все повече се повишаваше, най-после гласът му съвсем изтъня. Ст. Христозова, ДТСВ, 13.
4. За звук – постепенно губя, намалявам силата си; затихвам, заглъхвам. Едва доловимо, някъде далеч, долетя проточен и тъжен звук, а след това изтъня постепенно като плач на дете. Д. Димов, Т, 171. Звукът постепенно изтъня, повече не можеше да се точи, достигна донякъде, спря и там угасна. М. Яворски, ХСП, 15.
ИЗТЪНЯ̀ВАМ2, -аш, несв.; изтъня̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., прех. 1. Правя нещо да стане по-тънко или тънко, за да се изостри. Той стана, взе косата и с малкото чукче зафана да клепа, да изтънява притъпеното ѝ острило. Т. Влайков, Съч. III, 6. Индже Григор беше майсторски изтънил върха на желязото. П. Константинов, ПИГ, 146. Той съзря под стряхата на воденицата едно парче дъска, изтъни върха ѝ. Ц. Гинчев, ГК, 62.
2. Правя нещо (слой, повърхност) да стане по-тънко или тънко. Слънцето не се виждаше на сивото небе, но невидимите му лъчи неумолимо изтъняваха снежната покривка. Б. Несторов, АР, 40.
3. Прен. Правя глас, звук да стане по-висок, писклив, тънък; извисявам. – Каквото и да ме правите, нищо не знам. – Знаеш, знаеш... – подигра се човекът с монголските очи, като изтъняваше подигравателно гласа си. М. Грубешлиева, ПИУ, 272. – Трябва само да намерим начин да се отървем. – Как де, и аз питам как – изтъни глас Захари. Г. Караиванов, ЮМ, 60. Чудно високо издигаше гласа си певецът, засукваше го, изтъняваше го. Ив. Вазов, Съч. VIII, 44. Пенко изтъни съвсем гласа си, скъса го, преглътна и поднови песента. К. Петканов, ЗлЗ, 30.
4. Прен. Правя нещо (лице, нос, черти) да стане по-тънко, по-изострено, слабо; удължавам, източвам. По скулестото ѝ лице, по тънките ѝ безкръвни устни се разля блага усмивка. Тиха примиреност изтъни чертите ѝ, за миг я подмлади. Ем. Станев, ИК III, 39. изтънявам се, изтъня се страд.