ИМАНЀНТЕН, -тна, -тно, мн. -тни, прил. Книж. Който е вътрешно присъщ на някакво явление, предмет, произтичащ от неговата природа. Мълчанието е единственият начин на силния човек да каже нещо на хората, защото тук, в мълчанието, може да се изрази невидимата, нечутата, непроницаема същност, която не може да бъде изразена от думите. Ето защо иманентната същност на Ницшевия Свръхчовек е безмълвието. Д. Цацов, ОБ [еа]. По-особен е случаят с „Литературен вестник“. Вече трудно би могло да не се забележи, че неговият авангардизъм е в криза – дали поради изчерпване на иманентната му агресивност, дали поради други – извънлитературни – причини. М. Кирова, КП [еа].
◊ Иманентна философия. Спец. Течение в немската философия, появило се през втората половина на XIX в., според което материалният свят е иманентен (вътрешно присъщ) на човешкото съзнание, битието е само вътрешно съдържание на съзнанието, поради което се отрича съществуването на обективния свят извън съзнанието.
– От лат. immanens, -entis ‘който остава един и същ’.