ИМПЕРАТЍВЕН, -вна, -вно, мн. -вни, прил. 1. Грам. Който се отнася до заповедно, повелително наклонение на глагола. Глаголните форми „чети!“, „четете!“ са императивни форми.
2. Прен. Книж. Който е категоричен, заповеден, безусловен. Както непримиримата противоположност на интересите отблъсква Германия от Англия, също така абсолютната еднаквост на интересите тласка Сърбия в прегръдките на България. Докато там императивният закон е: „война!“, тук императивният закон е: „братство!“. Г. Бакалов, Борба, 1919, кн. 4, 110. Жената не само има правото, но има императивно задължение да влиза като съдейник в усилието на човешкия род от ден на ден да се възкачва се по-горе по стълбата на своето благополучие. Ас. Златаров, Избр. съч. II, 267.
◊ Императивен мандат. Полит. Задължително за избраника пълномощие, поръчение на избирателите му, като при неспазването му избраникът може да бъде отзован от избирателите си. Като цяр против продажността на депутатите, той [Жан-Жак Русо] предлага императивния мандат, който принуждава представителите точно да следват инструкциите на избирателите си и ги задължава да дават отчет пред тях за поведението, което са държали в камарите. Мис., 1900, кн. 6, 374. Монтескьо е против императивния мандат, защото някои представители понякога щели да бъдат принудени да чакат нови инструкции от избирателите си и с това да спират хода на общата работа. Л. Владикин, ИТК [еа].