МЪ̀НКАМ, -аш, несв., непрех. и прех. 1. Говоря със запъване, произнасям думите неясно, неразбрано, обикн. поради уплаха, притеснение, неудобство. — Нищо... — мънкам виновно аз. — Просто... нали се досещаш... как да ти обясня... Др. Асенов, СВ, 7. — Ние не искаме... Ние молим... — забъркано почна да мънка отец Оливарес. Д. Димов, ОД, 256. Повечето от мобилизираните мънкаха, молеха се да ги освободят, защото били болни и недъгави. Г. Караславов, ОХ II, 169. Жена му го заразпитва защо толкова късно се връща, той мънка, че е имало бригадирско съвещание. Кр. Григоров, И, 77. Докато Кукушкин мънкаше безсмислените думи, пионерът го гледаше право в очите. М. Марчевски, П, 105.
2. Издавам неотчетливи, неопределени звукове, говоря или пея неясно, неизразително, монотонно. Дядката почна да мънка тихо някаква песен. Елин Пелин, Съч. I, 23. И пак си пееше, но само той си мислеше, че пее — мънкаше нещо, без думи, неразбрано, като че около него бръмчеше бръмбар. Й. Йовков, ЖС, 124. Не чете, ами мънка. мънкам се страд. Затова истините почнаха да се мънкат, .., затова почнахме да свикваме с гледката на беззаконието и престъплението. Ас. Златаров, Избр. съч. II, 184.