ПРИМИРЀНИЕ, мн. няма, ср. 1. Чувство, душевно състояние, при което някой възприема нещо нежелано, неприятно (обикн. беда, несправедливост, съдба и др.) без противопоставяне, отпор, възражение, макар да не е съгласен с него. Тя [Ирина] не отговори. Гледаше мрачно и втренчено пред себе си. Сълзите ѝ се попиваха от горчива мъка, от тихо и безропотно примирение. Д. Димов, Т, 27. На устните му трептеше неутолима печал. Не беше само печал, а тихо примирение с жестоката съдба. И. Петров, НЛ, 299. Дядо Петър и снаха му вървяха пред стражарите с тежкото чувство на примирение пред безизходността. Х. Русев, ПС, 75. Младините ще минат незабелязано, ще дойде неумолимата старост... и глухо примирение в тъпия вече поглед... М. Кремен, РЯ, 355. Погледите на болните изразяваха някакво примирение и често се устремяваха към вратата — ще дойде ли очакваната помощ? Сп. Кралевски, ВО, 64.
2. Помирение. Двете политически сили ще се сблъскат на живот и на смърт. Среден път нямаше, примирение не можеше да има. Г. Караславов, ОХ IV, 279. Най-сетне у тях [братята] узря мисълта да бъдат умни поне сред сполетялата ги неволя и подадоха ръце .. Много се зарадва и мама, когато се научи за примирението. С. Чилингиров, ХНН, 217. Поне да се появеше сега някой от секундантите, да посредствува за примирение. Ив. Вазов, Д, 63. В България населението е за Русия и за примирение с нея. С, 1894, бр. 1498, 2.