ПРОКЛЕТЍСВАМ, -аш, несв.; проклетѝсам, -аш, св. Разг. 1. Прех. Изричам клетва, проклятие към някого или нещо; кълна, проклинам. След всяка нова чашка Банчо Кладенчаря поразпускаше душата си. Проклинаше чорбаджиите. — Де недей да изпукат всичките .. То ако господ те слуша, кога проклетисваш, чорбаджия нема да остане. Т. Харманджиев, КВ, 84. Майките ни се пръснаха, като чумосваха и проклетисваха ония, дето отварят войната. Ст. Даскалов, БП, 71. Всички по-възрастни в семейството разбираха накъде върви старецът и всички плачеха и проклетисваха убийците му. Д. Ангелов, ЖС, 189. // Прех. и непрех. Стесн. Изричам клетва „Да опустее!“ или „Пуст да остане!“; пустосвам. Грабна я [плешката] .., гневно я метна .. и проклетиса: — Пуста да остане! Т. Харманджиев, КЕД, 169.
2. Прех. и непрех. Гласно, с думи изразявам гняв, недоволство, негодувание, възмущение от някого или нещо; проклинам, ругая, кълна. Оттатък в кухнята баба недоволно мърмори и проклетисва живота. Ж. Драгостинова, ТИ [еа]. Опръска чистите ризи на две моми с къси вълненици. Те се завайкаха, проклетисваха го тихо. Ем. Коралов, МВ, 8. Захаров влезе в кухнята, където Надежда събираше парчетата от счупената чиния и проклетисваше с груби думи. Д. Ангелов, ЖС, 129. Сега със счупения прозорец започва една олелия. Пострадалите проклетисват по адрес на невъзпитаните деца от блока. П. Станчева, МХИ [еа]. проклетисвам се, проклетисам се страд. и възвр.
– Друга (остар. и диал.) форма: п р о к л я т ѝ с в а м.