РАЗСЪДЛЍВОСТ, -тта̀, мн. няма, ж. Книж. Качество, присъщо на разсъдлив, на разумен; разумност. „Аз като че ли съм на път да се примиря и да заживея както всички в тоя град“ — мина му през ума. Тая мисъл се изстъпи като истина .. някаква сурова разсъдливост, .., властно му подсказваше, че това е истина. Ем. Станев, ТЦ, 70. Може би стремителността, с която се появи пред болярите, беше повече избухване на гневлив и остър нрав .., но постъпките му, които последваха веднага, показаха, че у този човек имаше хитрост и разсъдливост. Ст. Загорчинов, Избр. пр ІІІ, 24. Гяур Имам имаше навик да говори на носа си, не се палеше, но Фатма бе забелязала, че убеждава другите точно с тази разсъдливост. В. Мутафчиева, ЛСВ ІІ, 27. Странеше от Пиронев, не го долюбваше. Не му допадаше разсъдливостта на Пиронев. Г. Караславов, ОХ ІV, 391. Макар че се отличаваше с пословично спокойствие и разсъдливост, тоя път Боб бе загубил способността си да се владее и раздразнението му бе минало допустимите граници. Ив. Мартинов, БК, 64-65.
— Друга (остар.) форма: р а з с у д л ѝ в о с т.