СЕБЕЛЮ̀БИЕ, мн. няма, ср. Книж. Чувство за собствено превъзходство над другите, на високо мнение за себе си, свързано с поставяне на личните интереси над всичко и незачитане, пренебрегване на интересите на другите и на обществото; самолюбие, самолюбивост, егоизъм, себичност. Противоп. алтруизъм. Той беше човек отровен – не от човеците и не от живота – а от своето себелюбие. Ив. Вазов, Съч. ІХ, 73. Какво направи неговата гордост, която толкова много ѝ харесваше? Направи го мнителен и нервен, готов да се засегне и от най-малкото нещо. А това не са ли прояви на неговия егоизъм, на неговото засегнато мъжко себелюбие? В. Райков, ПВ, 77. Себелюбието е нещо естествено. Щом душата ни почне да чувства и да мисли, тя познава себе си и ся обича. Ч, 1871, бр. 20, 609.