ВЀТО, мн. няма, ср. 1. Юрид. Окончателна или условна забрана, наложена от държавния глава върху решение на държавен орган или от един държавен орган върху решение на друг държавен орган, чрез което се осуетява влизането в сила и прилагането на това решение. Людовик ХVI наложил вето на трите декрета [на законодателното събрание] и с това открито защитил контрареволюцията в един момент, когато революционна Франция била заплашена от война. Ист. Х кл, 1951, 21. На път от Виена за София той вече обмисляше първите си действия в столицата. Преди всичко ще упражни своето право на вето и няма да утвърди закона за народното опълчение. В. Геновска, СГ, 84. Президентът Петър Стоянов наложи четвърто вето върху закон, приет в парламента. Той върна вчера за ново обсъждане промените в Закона за Българския червен кръст. Сега, 1999, бр. 57, 2.
2. Разг. Забраняване приемането и прилагането на някакво решение. Няколко души плеснали вече ръце да приведат в изпълнение присъдата, но Ботйов,.., дал своето вето. З. Стоянов, ХБ, 213. Лекарят на австрийската група е наложил „вето“, за да избегне възпаление на гърлото и други заболявания на своите спортисти. ВН, 1960, бр. 2642, 3.
— От лат. veto 'забранявам'.