ВЪВОНЯ̀ВАМ1, -аш, несв.; въвоня̀, -ѝш, мин. св. -ѝх и (диал.) -я̀х, прич. мин. св. деят. въвонѝл и (диал.) въвоня̀л, -а, -о, мн. въвонèли, св., прех. Рядко. Придавам лоша, тежка миризма, воня на нещо; вмирисвам, увонявам, усмърдявам. С това непрестанно пушене си въвонил на тютюн цялата къща. ● Обр. Дори да бъде дребно [нещо, някаква работа], / завършиш ли го ти, / изглежда по-потребно. / А туй! Несвършено ли е — ще въвони / нататък наште дни. К. Христов, ЧБ, 237.
ВЪВОНЯ̀ВАМ СЕ1 несв.; въвоня̀ се св., непрех. Рядко. Придобивам лоша, тежка миризма, воня; вмирисвам се, умирисвам се, всмърдявам се, усмърдявам се, въвонявам2, въвонявам се2. Поп Богдан често повтаряше пословицата: „Рибата от главата си ся въвонява“ и им тълкуваше, за да я разберат добре. Й. Груев, КН 4 (превод), 64. // С предл. н а. Придобивам миризмата на нещо, с което съм бил продължително в досег. Увлечен в лов, той съвсем се занемари и Станка въртеше глава, като го гледаше такъв — с измачкани и изцапани потури, небръснат, въвонил се на тютюн. Г. Караславов, ОХ II, 588. Въвонявам се на зеле. Δ Въвонил си се на риба.
— Други форми: в в о н я̀ в а м (остар. и диал.) и в о в о н я̀ в а м (остар.).
ВЪВОНЯ̀ВАМ2, -аш, несв.; въвонèя, -èеш, мин. св. въвоня̀х, прич. мин. св. деят. въвоня̀л, -а, -о, мн. въвонèли, св., непрех. Рядко. Въвонявам се1, въвонявам се2.
ВЪВОНЯ̀ВАМ СЕ2 несв.; въвонèя се св., непрех. Рядко. Придобивам лоша, тежка миризма, воня; вмирисвам се, умирисвам се, всмърдявам се, усмърдявам се, въвонявам се1, въвонявам2. — Запри го, не тук запри го [Теодосия]! В обора при козата! Да издъхне там и да се въвонее! Отпущение на греховете си да не получи, светлина да не види вече! Ст. Загорчинов, ДП, 56.
— Други форми: в в о н я̀ в а м (остар. и диал.) и в о в о н я̀ в а м (остар.).