ВЪ̀РШИНКА ж. Умал. от въ̀ршина (в 1 и 2 знач.). Съгледа ли чуждо [пиле],.., отведнъж настръхне и размаха ръце:.., грабне вършинка от дръвника и преследва докрай чужденката. Ст. Даскалов, СД, 195.
ВЪРШЍНКА ж. Умал. от вършѝна. И тъй като през тоя прозорец не се виждаше никакъв покрив, никаква вършинка на дърво, а само едно късче небе с пробягващи облачета, малката стаичка приличаше на същинска каюта на пътуващ параход. Д. Калфов, Избр. разк., 203. А той лек, пъргав като дива коза, скачаше по камъка, спираше се на вършинките, гледаше учуден от мандрището заревото на далечните пожари. З. Сребров, Избр. разк., 58.