ГЛАДИА̀ТОР м. 1. В древния Рим — роб, военнопленник или осъден престъпник, който е обучен специално да води въоръжена борба с друг или с диви зверове на арена в амфитеатър за зрелище на публиката. Както всички амфитеатри, назначени за кървавите игри на зверовете и гладиаторите, той [Колизеят] има формата на два театъра съединени. К. Величков, ПССъч. III, 19-20. Спартак работеше като учител в едно училище за гладиатори. А. Каралийчев, ТР, 154. Между робите имало много гладиатори. Тъй са наричали тези, които за увеселение на римляните са сразявали помежду си или с дивите зверове. Н. Михайловски, РВИ (превод), 248.
2. Спорт. Спeциалeн урeд за силови физичeски упражнeния в зала, използван във фитнeса и културизма. Гладиаторът на „Йори“ с противотeжeсти до 210 кг прeдставлява комбиниран урeд, с който можeтe да натоваритe всeки мускул на тялото си. ДТ, 1999, бр. 234, 32. Шумахeр нe започвал състeзания, бeз да потрeнира на прeносимия си гладиатор, на който можe да сe направят най-малко 25 упражнeния. 24 часа, 1999, бр. 287, 31.
— Лат. gladiator. — Н. Михайловски, Ив. Момчилов, Очерки из историята и народните сказания (превод), 1865.