ГЛУША̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, несв., прех. 1. С вик, говор, звън и под. заглушавам някого или нещо. И денем, и нощем гласът на чана се носи над планината. Най-хубаво се чува среднощ — денем гласа му го глушат хиляди други гласове. А. Дончев, ВР, 53.
2. Прен. Отегчавам някого, досаждам, дотягам на някого с много приказки, с постоянно говорене за едно и също нещо; проглушавам. Този господин щеше още цял час да ги глуши с безполезната си защита и да ги задържа в съдебната зала. Ив. Вазов, Съч. ХIII, 23. Млъкнете с вашта правда, свобода и прогрес, / безумия, с които глушихте ни до днес! Ив. Вазов, Съч. I, 58. Поет на лира вдъхновена / захласнато си свиреше / и пееше. А окол него / надута сган, непросветена, / .. / и равнодушно, и студено / намръщено му мъмлеше: / .. / хей, докога ще ни глушиш? П. Р. Славейков, Избр. пр I, 134.