ДИАФО̀НИЯ ж. Муз. 1. Дисонанс (в 1 знач.), несъзвучие.
2. Примитивно многогласие през Срeдновeковиeто, което съчетавало няколко гласа в паралелно и странично движение; органум.
3. Вид двугласие и вокален стил в българската народна музика, при които един певец пее мелодията, а други двама пеят втория глас. Интересната народна диафония в Западна и Югозападна България, секундовите сблъсъци и други хармонични зародиши предлагат много и все още почти непобутнати възможности за богат и свеж хармоничен език. НК, 1958, бр. 29, 1.
— Гр. διαφωνια 'разногласие, раздвояване'.