ДОБРОЧЕСТЍТ, -а, -о, мн. -и, прил. Остар. Книж. Доброчест, доброчестен, доброчестив. Тези българи, като живееха вън от отечеството си, като гледаха на другите народи, които са наслаждаваха с доброчестит живот и своя народност, възроди са и у тях мисъл да възродят и те милия си, но потъпкан народ и бащинът си почти затъпкан язик. Р. Каролев, УБЧИ, 150-151.