ДОТРЯ̀БВАМ, -аш, св., непрех. Да стана нужен, потребен, необходим на някого. — Върви си чети в градината — каза Иван;.. — Ако дотрябваш, ще те повикам. Ст. Дичев, ЗС I, 273. — Не бързай, Лука, да ме връзваш, че може пак да дотрябвам. Нищо без мене не можете стори! О. Василев, ЗЗ, 118. „Хай, казва, гуди я в торбата, нищо не се знае, може да дотрябва.“ — И Момчил разчупи питата на равни части. Ст. Загорчинов, Избр. пр III, 92.
ДОТРЯ̀БВА МИ св., непрех. 1. Изпитвам нужда от някого или от нещо. — Челеби, имаш ли пари? — Защо питаш? — Защото ми дотрябваха, заеми ми. Ив. Вазов, Съч. ХII, 131. — Всичко ще мине и замине, како. Вие не сте самички... Каквото ти дотрябва, идвай у нас. Тате винаги ще ти помага... К. Калчев, ЖП, 314. Излезнеха ли на теферич,.., селските младежи започваха да се строяват и да пеят, да се надтичват и надскачват. — Всичко това някога ще ни дотрябва — разправяше Васил вечер на избрани, доверени измежду тях. Ст. Дичев, ЗС I, 360.
2. Пренебр. Само в мин. неопр. Не се интересувам от някого или от нещо, не желая някого или нещо. — Защо си спрял вън, Гики? Тате е може би горе. — Дотрябвал ми е. А. Страшимиров, Съч. V, 149. — Калино, сгоди ли се вече за Киро? — Много ми е дотрябвал твоят Киро! — Не го ли искаш? — Кажи ми кого искаш и ще ти го докарам вързан. К. Петканов, П, 87. — Не се намери ни един бащин-майчин да копне тука един-два пъти и да изравни височината. Нали сме българи! — А ти защо не копаеш, бай Пеньо? — Дотрябвало ми: аз да се мъча, а други да добруват. Да не съм слуга на хората? Ст. Чилингиров, РК, 114.
— Друга (диал.) форма: д о т р я̀ б а м, д о т р я̀ б а м и.