ЕДНОСТРЪ̀К, -а, -о, мн. -и, прил. 1. За растение — който има само един стрък. Д а с к а л Д и м и т ъ р: — Да вземат общите работи и да разчистят на хората, които ще изпъкват тепърва между тях. Д я д о
К ъ н ь о: — Не пониква първият човек като еднострък синчец в гората, синко. П. Тодоров, Събр. пр II, 346. Жито жънат полегато, / полегато, жито златнокласо, / златнокласо, жито едностръко. Нар. пес., СбВСтТ, 222.
2. Прен. Сам, самичък, самотен. „Нено, кривоврат делия, Нено, гуслар пощурял — стара го майко засъди — стига еднострък стърча на света! Отмяна на ръцете ми доведи.“ П. Тодоров, И I, 76.