ЕЛА̀К1 , мн. -ци, след числ. -ка, м. Събир. Диал. Много елови дръвчета, гъсто израснали на едно място; елова гора. Ти не се криеш, наоколо няма никой, а се боиш. Тогава разбираш, че си стъписан от дълбоката гора. Или от своето нищожество, което за първи път си доловил чрез глухия покой на тоя прастар елак. С. Сивриев, ЗСБ, 69. Затрепера вита ела / във елака, в грамадака / и без слънце, и без ветър. Нар. пес., СбНУ ХLIV, 39.
ЕЛА̀К2, мн. -ци, след числ. -ка, м. Диал. 1. Каменно коритце, в което хранят или поят домашни животни.
2. Каменно или циментово коритце на чешма, умивалник или в баня. В старата турска баня децата седяха в елаците като във ванички.
— От тур. yalak.
ЕЛА̀К3, мн. -ци, след числ. -ка, м. Диал. Късове неостригана вълна на овца или на овен. Овен с елаци. Т. Панчев, РБЯд, 109.
— От тур. yaglıκ. — Друга форма: я л ъ̀ к. — От Т. Панчев, Допълнение на българския речник от Н. Геров, 1908.