ЖÈГЪЛ, мн. жèглѝ, м. Пръчка, която се слага на ярема при впрягане на волове или биволи. Недьо напразно се мъчи да извади жегъла на мъртвото добиче. Току се изправи и изтри челото си. Защо? Сам ли ще се впрегне в тая прогнила кола? Той бързо се обърна и отжегли здравия вол. В. Геновска, СГ, 430. Орач ми оре в полето / полските рамни рудини, / рудини, цали цалини, – / два му волове ангели, / стратурково му ралото, / босилкови му жеглите! П. П. Славейков, КП, 86. Като се свърши песента, момата зема еден жегъл от ярема на колата, навира на него момковия пръстен, забарква с него тестото и момите пеят. СбНУ VIII, 66.
◊ Избивам / избия жегъла. Диал. 1. Измъквам се, без да ме видят, без да са ме пуснали, незабелязано избягвам. 2. Изхитрувам, та се отървавам от мъчна работа; изклинчвам. И той в началото искаше да волнодумничи и да избие жегъла, обаче, като се надвеси над пропастта и видя неизмеримата ѝ дълбочина, преви врат. С, 1894, бр. 1487, 2. Лягам (си) / легна (си) на жегъла. Обикн. в бъд. Разг. Смирявам се, укротявам се, принуждавам се да отстъпя и да върша това, което ми налагат. Сега той бе доволен от мълчанието на Вакрил и намираше, че поведението му започва да става добро, приемливо. „Ще укротее, ще си легне на жегъла, къде ще ходи, какви ще ги дъвчи“ – думаше си той. Г. Караславов, ОХ IV, 57. Чупя жегъла. Диал. Немирен съм, непокорен съм; буйствам. Почнеш ли открито да се бунтуваш и да чупиш жегъла, няма да те погладят с перце. М. Марчевски, П, 155.
– Друга (диал.) форма: жѝгъл.