ЖÈНЕНЕ1 ср. Диал. Отгл. същ. от жèна и от жена се; жънене, жътва.
ЖÈНЕНЕ2, мн. -ия, ср. Отгл. същ. от женя и от женя се; женитба. – Щом се е сетила за женене, не може да се казва, че е малка. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 226. – Хайде да те оженим, сине! .. – Остави сега, майко! – не ми е до женене... Ив. Карановски, Разк. I, 38. Но лошите думи изведнъж замръзнаха на устните му и нищо не отговори. Та какво може да каже човек, който има стигнала дъщеря за женене? К. Петканов, БД, 21. Стана мома за годене, / за годене, за женене. Нар. пес., СбНУ VIII, 26.