ЖЕТВА̀Р1, -ят, -я, мн. -и, м. Остар. Жътвар1. Към село от всички страни се връщаха жетвари, уморени и съсипани от труд и пек. Елин Пелин, Съч. ІІІ, 55. Слънцето бавно върви по ясното небо, сякаш се помайва към тъмна вечеря, дано насмогнат само работни жетвари. П. Тодоров, И І, 96-97. После изписа той [Хефест] нива с едра пшеница и в нея / женат жетвари, що имат сърпове остри в ръце си. А. Разцветников, Избр. пр ІІІ (превод), 41. Ка изгряло ясно слънце, / ка изгряло, не навърви: / – Изгоряйе копачето, / копачето по копане, / я жетваре по жетвата. Нар. пес., СбАИ, 30.
ЖЕТВА̀Р2, -ят, -я, мн. -и, след числ. -я, м. Диал. Жътвар2. Едри черни жетвари с изпъкнали кореми, скрити под синори и снопи, пълнеха душния въздух с дотегливо жужукане, сякаш полето се пържеше на тиган. И. Петров, МВ, 9-10. В града ги посрещна еднообразното свирене на жетварите. Насекомите бяха тъй много, че дърветата изглеждаха потънали в плод. Ст. Загорчинов, ДП, 427. Харитина върви запъхтяна сред високата трева, подплашва скакалците, смълчава песента на жетварите и те сгъват твърдите си крила. А. Каменова, ХГ, 11. През цялото време един жетвар, скрит между листата на бряста, цвърчи непрестанно. Д. Калфов, ПЮН, 140.
ЖЕТВА̀Р3, -ят, -я, мн. няма, м. Диал. Месец юли.
– От Т. Панчев, Допълнение на българския речник от Н. Геров, 1908.