ЖЍТО, мн. -à, ср. 1. Само ед. Едногодишно тревисто растение с плод на зърна, от който се прави брашно за хляб; пшеница. Triticum. Хубаво време даде дядо Господ, да расте житото, да се налее. Й. Йовков, Ж 1930, 208. Тъй ми се иска да жъна на хубаво жито, да жъна едрокласа пшеница, че да не се нажъна. Б. Обретенов, С, 193. Постепенно хлябът става основна храна на човека. И днес житото с неговите разновидности заема по-голямата площ от посевите по цялото земно кълбо. О, 1939, бр. 836 [еа]. Добруджа! Земя на жито, паши / прешироки, на полета плодни. Ив. Вазов, Съч. V, 84.
2. Само ед. Събир. Плодът, зърната на това растение, от които се произвежда брашно. Жито като злато се сипеше в хамбарите му. Й. Йовков, ВАХ, 142. Известно е, че през Бургас се изнасят по-ценни произведения, като: тютюн, жито, брашна, добитък, които имат съществено значение за търговския ни баланс. ИБТИК, 1927, бр. 39 [еа]. // Тези зърна, сварени и приготвени по специален начин за помен. Жените разнасят житото с писани божигробски лъжици и току викат: – На – па кажете Бог да прости! Елин Пелин, Съч. II, 15. На Задушница е прието да подаваме на близки, познати и непознати жито с направено кръстче от канела.
3. Събир. Много такива растения, израсли на едно място. Земя на песни и земя хайдушка, / под свойте стрехи радостта върни. / .. / Където мъката те е люляла, / сега жита и буки залюлей. Е. Евтимов, БЗ, 88.
4. Обикн. мн. Земна площ (ниви, блокове), засята с това растение. Пред нас се простират житата.
5. Диал. Всички житни растения, от които се прави брашно за хляб (Н. Геров, РБЯ).
◊ Вино-жито. Диал. Небесна дъга (Н. Геров, РБЯ).