ЖУБÒРЕНЕ ср. Диал. Отгл. същ. от жуборя. Като зъмя [змия] са спуща от планината река Тополка, .., и с шумотевица и гърмеж принимава [приема] в своите води малките речици, които със сърдито жуборене бързат към нея и отляво, и отдясно. Л. Каравелов, Съч. ІІ, 26. Цяла нощ слушах жуборенето на близкия поток, чийто шум приличаше на старец, който приказва за стари времена. Ив. Крайничанец, С, 43.