ЗАБРЪМЧА̀ВАМ, -аш, несв.; забръмчà, -ѝш, мин. св. -àх, св., непрех. Започвам да бръмча. На Ненка уж ѝ се спеше, а не можеше да заспи; беше ѝ задушно. Тя махна на някакъв комар, който тихо забръмча отнейде над тях. Ил. Волен, МДС, 32. Забръмчаха хиляди пчелички и мушици във въздуха. Д. Калфов, Избр. разк., 38. Изведнъж моторите заглушително забръмчаха, самолетът скръцна, разтърси тяло и се втурна лудо по пистата. Г. Белев, КВА, 13. Показа се на гладните жени / в прозореца до половина кмета, / и забръмча от всичките страни / тълпата, закипя от гняв обзета. Т. Харманджиев, П, 10.
◊ Забръмчават ми / забръмчат ми бръмбари в главата. Разг. Втълпявам си някаква безполезна, неразумна мисъл или идея, която ме занимава, безпокои непрекъснато. – Как ще е същият, когато ляга и става с царски мисли? Знаеш ли какви бръмбари са забръмчали в главата му? К. Петканов, ЗлЗ, 154.
– Друга (остар. и диал.) форма: забрънчàвам.