ЗАБЯ̀ЛА ж. Поет. Ранната дневна светлина по времето, когато започва да се разсъмва. Предсетили първа забяла, облаците се сбраха нататък, към източни далнини, сякаш да прибулят румения лик на слънцето, да не разваля още сетнята дрямка на влюбените. П. Тодоров, Събр. съч. I, 1979 [еа]. Сърцата се разтваряха и се понасяха хубавите охридски песни – ту весели и игриви, ту тъжни като плач – и до ранна забяла ехтяха смеховете и песните. Д. Спространов, ОП, 18.
– Друга (диал.) форма: зàбела.