ЗА̀ВАЛЍЯ, ед. неизм., мн. зàвалѝи, прил. Разг. 1. Който е за окайване, за съжаление; клет, беден, злочест, горък. Чичо Васил влезе в стаята .. нагря си ръцете и рече: – Брей, че зима, брей! Завалиите ахмачевци, ако не бяхме отишли, бог знае какво щеше да стане с тях. Ив. Карановски, Разк. I, 5. Когато заповядал да очистят дворците му от застаряващите служащи, някой се осмелил да се застъпи за горките, завалиите българи: как ще пътуват с месеци до родните си огнища? Хр. Бръзицов, НЦ, 6.
2. Като същ. завалията м., ж. и ср., завалиите мн. Само членувано. Обикн. като обособ. приложение. Мъж (жена, дете или момче), който (която, което) е за окайване, за съжаление; сиромахът, клетникът, бедният, клетият, горкият, нещастният (сиромашката, клетницата, бедната, клетата, горката, нещастната; сиромашкото, клетото, бедното, горкото, нещастното, сиромашкото). – Не видиш ли го, че и той, завалията, се е объркал и не знае какво да прави. Кр. Кръстев, К, 196. Слизам аз и издърпвам турчина настрана, поразтривам лицето му със сняг и го свестявам. От страх завалията изгубил свяст. Д. Немиров, Б, 167. То, завалията, е останало още на две години без родители.
– От тур. zavallɩ ‘окаян, жалък’.