ЗАВЛА̀ЧАМ, -аш, несв. (остар. и диал.); завлекà, завлечèш, мин. св. завля̀кох, завлèче, прич. мин. св. деят. завля̀къл, -кла, -кло, мн. завлèкли, прич. мин. страд. завлèчен, св., прех. Завличам. А някога слиза [раненият кит] твърде надълбоко [в морето] и тогази, ако видат, че не ще стигне въжето, прерязват го тутакси, защото завлача и притуря гемията. П. Берон, РБ, 114. И от нейната [на Етна] пазва не ли ся вижда да извират запалени реки, на които твърдите вълми бягат с една скорост по поляните, трошат и завлачат сичко онова, що препятствува на тяхната ярост? Д. Попов, СбРС (превод), 81-82. Веднъж на лице коя го мазне [белилото], с него остарява; в гроб я завлача! У, 1871, бр. 1, 373. Вакло ми влачи Нанко чобан, / .., / ой романски девет стада, / .. / Завлача ги тата доле. Нар. пес., СбВСт, 19. завлачам се, завлека се страд.