ЗАГА̀Р1, мн. няма, м. Възтъмен цвят на кожата, получен при излагането ѝ на слънце и въздух. Златист, чезнещ вече загар имаше и на лицето ѝ – младата учителка бе прекарала лятото някъде на открито. Д. Талев, ГЧ, 66. Младото му лице, по което още не бяха изчезнали следите на бронзовия загар от слънцето и ветровете, беше спокойно и мило. Г. Караславов, Т, 111. Лицето му беше малко сурово, но приветливо, с оня здрав пшеничен загар, който имат жетварите през юли. Цв. Ангелов, ЧД, 29. ● Обр. На кадифения загар на угарите играеше лека, невярна мараня и капризно пречупваше резедавата лента на акациевата горичка. И. Петров, НЛ, 37. Далеч остана и родното небе, и жълтият загар на равна Тракия. Е. Йончева, ЗГ, 93.
ЗАГА̀Р2, мн. няма, м. Нещо загоряло, прегоряло; следа от изгаряне. Маскирани с клони оръдия отвъд Долни Михоляц забълваха огън по нашите окопи. Надолу към Драва се стелеше мътен дим. Дъхтеше силно на барут, кръв и загар. В. Нешков, Н, 146-149. За самоубийство говорят не само веществените доказателства – загарът по роклята отпред при лявата гърда, но и показанията на свидетелите. М. Кремен, РЯ, 301.
ЗАГА̀Р3 м. Остар. и диал. Вид голямо ловджийско куче, което бяга много силно и е обучено да гони дивеча; зогар. Обичаше и лова, та събираше загари и хрътове, подбираше ги по гласове и се наслаждаваше на песовската музика. Ем. Станев, А, 61. – Айде мие да се разделиме! / .. / просто тебе кони, ем соколи, / просто тебе ърти [хъртове], ем загъри, / за да одиш по лова по гора. Нар. пес., СбБрМ, 52. Пропояа тия пръвни петли, / дигнаа ме юди самовили, / та си зема тая тенка пушка, / поведо си ръти и загари, / па отидо у гора зелена. Нар. пес., СбНУ XLI, 351.
– От тур. zağar. – Други форми: загъ̀р и зъгъ̀р.