ЗАДУ̀ШБИНА ж. Диал. 1. Помен с раздаване на жито, хляб и др. за душата на покойник. Море лудо, кутро младо, вчера Метра ми умряла, днес ми я закопаха и ѝ ядат задушбина. Нар. пес., Ст. Младенов, БТР I, 714.
2. Нещо (чешма, мост, кладенец и под.), което някой строи със собствени средства за спасяване на душата си (Ст. Младенов, БТР). // Благодеяние; хаир. Варай, мале, мила мале! / Да си пойдам, да си видам, / войник – юнак много троши, / много троши той за мене, / две задушбини направи. Нар. пес., СбБрМ, 297. Ниет сум сторила да одам на аджилък; арно ама, сакам и една задушбина да стора, за да земам троица со мене, на мой арч да ѝ сторам аджии. СбНУ ХV, 124-125.