ЗАЖУМЯ̀ВАМ, -аш, несв.; зажумя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. зажумя̀л, -а, -о, мн. зажумèли, св., непрех. Разг. 1. Затварям, притварям за кратко време очи (око) при почивка, дразнене, силно преживяване, взиране и под.; замижавам2. Той гледаше залеза, зажумяваше срещу меките зари на слънцето и стискаше зъби. В. Ченков, ПС, 6. По подалите се изпод снега плочи на пътеката преминава дебелият опушен котарак на станцията, спира се на припека, протяга се сладко-сладко, зажумява с едното око. П. Незнакомов, БЧ, 6. Евлоги протегна крака, прозина се и зажумя срещу ярките слънчеви лъчи. А. Гуляшки, Л, 285. Нейде се излежаваше пес и зажумял, мърдаше дългите си уши, за да се брани от връхлитащите го мухи. Ст. Марков, ДБ, 108.
2. Прен. Разг. Обикн. с предл. пред. Преструвам се, правя се, че не забелязвам нещо, обикн. нередно; замижавам2. „Тежко е да се признае горчивата истина, но хиляди пъти по-полезно е да погледнем действителността право в очите ѝ, отколкото да зажумяваме пред нея.“ Д, 2015, бр. 295, 14.