ЗАКОНОУЧЍТЕЛ, -ят, -я, мн. -и, м. Църк. Духовно лице, което проповядва, учи и разяснява Божиите закони, вярата в Бог. Според древните законоучители доста е да види человек една стая от къщата, която ще са купи, а според по-новите, нужно е да види сичките. Онзи, който гледа по повърхност, ще му са стори, че има двоемислие между древните и по-нови законоучители. ДЗОИ III (превод), 8. Още като момче бил обучен и придобил големи познания по Закона и еврейските книги от еврейския законоучител на име Трифон. Зл. Златев, КП [еа].