ЗАКОРЕНЯ̀Л, -а, -о, мн. закорèнели. Прич. мин. св. деят. от закоренея като прил. Остар. 1. За чувство, навик, убеждение и под. – който е проникнал дълбоко и трайно в съзнанието и не се поддава на изменение; затвърден, вкоренен, закоравял. Един и същ дух вее в стихотворенията на Каравелова. Ние ще се задоволиме да приведем следующето, в което и най-нагло се изказва неговият закоренял песимизъм. К. Величков, ПССъч. VIII, 40. Особито ний би желали да видим сказвачите да са възползуват от този случай за отмахването на закоренелите суеверия и предразсъдъци в народната среда. Ч, 1875, бр. 1, 13. След време нахлуванието на тия предразсъдъци става вече достатъчно, за да направи человека да действува никак другояче, освен машинално, тикан от закоренелите навици. Н, 1895, бр. 21, 163.
2. Който трудно се поддава на въздействие, изменение и поправяне; непоправим, закоравял. Направи възвание към человеколюбието и благородното сърце на съдниците, които са повикани, да са произнесат не върху едни улични закоренели крадци, а върху млади интелигенти. Ив. Вазов, Съч. VI, 91. Интригите на г-на Христовича и страстите на някои закоренели в злобата си партизани отчуждиха тогаз человека – Цвятка Недева, от училището, на което той беше посвятил живота си. П. Р. Славейков, ГУ, 52. – Аз съм невинен. – О, закоренелий злодеецо! Хр. Ботев и Л. Каравелов, ЗК, 57.