ЗАКОСТЕНЯ̀ВАМ, -аш, несв.; закостенèя, -èеш, мин. св. закостеня̀х, прич. мин. св. деят. закостеня̀л, -а, -о, мн. закостенèли, св., непрех. 1. Ставам много твърд, като кост; вкостявам се, втвърдявам се. У старите хора хрущялите закостеняват.
2. Прен. Оставам в едно и също състояние, не показвам развитие и промяна. Обикновено хората, които са живели в буржоазна обстановка, остават с определени вкусове и разбирания... Така да се каже, закостеняват. П. Славински, ПЩ, 499. Зад чертата, разделяща доброто от лошото [в живота на Анастаси], имаше една незабравима нощ на екзалтация, предизвикана от недоволство и самокритика, в която бе дал обет „да стане народен герой, защитник на бедните и експлоатираните и да не закостенее нравствено“ като своя учител Кабаджов. Ем. Станев, ИК III и IV, 429. – Един достоен държи патерицата днес, утре дòде по-достоен от него, вземе я той. Туй непрекъснато дигане и падане на хората, тази бъркотия помежду им сама ще тикне общите работи по-силно, отколкото във вашия ред, дето всичко беше закостеняло на мястото си. П. Тодоров, Събр. пр II, 354.