ЗАКУКУ̀ВАМ, -аш, несв.; заку̀кам, -аш, св., непрех. 1. Закуквам. А на пролет, когато кукувицата закукуваше в зелената шума, тя обаждаше, че овчарите се връщат. Й. Йовков, СЛ, 158-159. Там първен закукува върху сенчести вейки кукувица, за да извести пролетта. БПр, 1895, кн. 4-5, 18. Пролет дойде, майко, ден Гергьовден. / Кукувица, майко, закукува, / цветове са, майко, разцъфтеха, / по момини, майко, равни дворове. Нар. пес., СбНУ II, 53.
2. Прен. Само несв. За човек – започвам да кукувам, да живея самотно. Ами ако го осъдят, па го турят да лежи пет-шест години? Господи! Ще се затвори самичка вкъщи, ще закукува като кукувица, ще остане за приказ на хората. Г. Караславов, Тат., 168-169.
◊ Първа кукувица закукува. Разг. Употребява се за първи признак, проява на пролетта. Господарят рекъл: – У мен ще слугуваш до другата пролет, доде закукува първа кукувица. Ран Босилек, СбХ, 56.