ЗАЛЍЗАМ, -аш, несв. (остар. и диал.); заля̀за, залèзеш, мин. св. заля̀зох, прич. мин. св. деят. заля̀зъл, -зла, -зло, мн. залèзли, св., непрех. Остар. и диал. Залязвам; залазям, захождам1. Слънцето зализаше, като разпиляваше всяка вечер своите прощални лучи. Ил. Блъсков, ЗК, 215. Когато вечер знойно юлско слънце / зад твойте стари дъбове зализа, / над теб се носи весел шум от звънци / и стадото насам игриво слиза. Ив. Вазов, Съч. II, 14. Кога залезе слънце зад гори – / зализа сам животът и умира. П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 217. Слънце зад гора зализа, / зализа, мамо, захожда. Нар. пес., СбВСт, 8.