ЗАМИНУ̀ВАМ, -аш, несв. (остар.); замѝна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. и прех. Заминавам; заминвам. Утре заминувам за Женева, дето ще се бавя около една седмица. Ив. Вазов, НПис., 19. Колчо сяда на дъската уж да гледа кои минуват и заминуват по пътя. Т. Влайков, БСК I, 190. – Ето, неговата милост е кехаята ми – рече Рашид на Хадър бея, – откак е дошъл, да е жив, воденицата не е останала празна, не знам какво прави, заминуват другите воденици, че при него. Ц. Гинчев, ГК, 194. Яни дружки заминуват / и си Яна тихом викат: / „Яно, търгай, да си идем, / днеска е бела събота“. Нар. пес., СбВСтТ, 242. Стани, стани, Вранко юнак, / че пладнина заминува, / икиндие обиода. Нар. пес., СбАИ, 17.
ЗАМИНУ̀ВАМ СЕ несв.; замѝна се св., непрех. Остар. и диал. Заминавам се; заминвам се. Мене много ми е мъчно, като ся заминуват години без да имам писмо от тебе. АНГ I, 702. Не ся заминува неделя или две да не потурчат момче или момиче. ДЗ, 1868, бр. 25, 94.
ЗАМИНУ̀ВАМ СИ несв. (остар.); замѝна си св., непрех. Заминавам си; заминвам си. Ти си тръже, Павле, / ти си заминуеш, / а пут ти незнаен! Нар. пес., СбНУ ХLIХ, 333.