ЗАПÈВ м. 1. Изк. В църковното и народно пеене – едногласно начало на хорова песен или на куплет, което се изпълнява от солист; запяване. Как са били изпълнявани тия юнашки песни, личи от впечатлението, което ехото от планинските пропасти и клисури направило на писателя при пението: те, „като да са одушевени, подемаха техния глас и като го повтаряха един след друг с всичката им точност, отговаряха на певците, както това става при хоровете, гдето на запева се отговаря със съответен припев“. БНТв III [еа]. // Куплет, който се пее от солист преди хоровото изпълнение.
2. Напев, припев, обикн. в началото на песен. Когато съдят същия този Иванчо Сивов, главата на неговия войвода отдавна е отрязана, но това не пречи на певеца да започне творбата си със запева: Че стана Хаджи Димитър, / нарами торба просешка, / през нощ за Русчук отиде. Вл. Демирев и др., БГЗ, 7. След запев за мома Радка, която се забавила на чешмата, за да гледа грозното чудо, идва същинският мотив: чумата „черноперка“ харесва деветте синове на Караджа и ги поразява със стрелите си. БНТв IV, 43. Един и същи мотив се повтаряше постоянно като запев: „О, мащехи моя!“. Освен този запев нищо друго не можах ди различа от вълчия вой. Й. Радичков, НК, 211. Тази поезия е чиста, от нея се носи мирис на чернозем, дъхти на жито и вино, чуват се и звучат народни запеви и мелодии. Н. Иванов, ПБЗ II [еа].
3. Само ед. Запяване. Понесе се запев на мъжки баритон.
– Рус. запев. – Друга (диал.) форма: зàпев.