ЗАПОКЍТВАМ, -аш, несв.; запокѝтя, -иш, мин. св. -их, св., прех. Разг. 1. Захвърлям със сила нещо или някого надалече; запращам2. Стоях тъй, държах монетата. Пристъпих към прозореца, замахнах и с все сила я запокитих навън. А. Гуляшки, ЗР, 51. Оттам нататък вече не беше трудно да си представя картечна пукотевица, ръчни бомби, които глухо тупат по дюшемето на стаята и които аз хладнокръвно запокитвам обратно през прозореца. К. Георгиев, ВНП, 32. Зидарят запокитва чука си, а каменарят длетата си, и тичат към пушката. НБ, 1876, бр. 18, 70. Завилняла снежна фъртуна и запокитила Василак в голямото езеро. Ст. Станчев, ПЯС, 64-65. Запокитвам камък.
2. Неодобр. Отпращам някого далече; захвърлям2, запращам2. Да, той наистина е синекур. И че трябва да го уволнят незабавно, това е от ясно по-ясно. Ще го запокитят в някое подведомствено периферийно предприятие и ще трябва да търпи хлапетиите от дирекцията. В. Цонев, МН, 43.
3. Прен. Преставам да се занимавам, да се грижа, да се интересувам за нещо; изоставям, напускам, зарязвам3, захвърлям2. Него не пущаха навън, за да не прави скандали и да не посрамва Мохамедовата вяра, а пък мене, защото ме мислеха за негов съотечественик, та се бояха да не би да запокитя и аз турската вяра. Св. Миларов, СЦТ, 176-177. Запокити дом и деца, хорските работи все оправя. запокитвам се, запокитя се страд. Момичето си тя не е видяла / от две години... Но часът дойде! / Сърцето майчино в гръдта кънти. / Не е то камък да се запокити, / ни буца сняг да го потъпчеш ти! Бл. Димитрова, Л, 188.