ЗАПÒМНЯМ, -яш, несв.; запòмня, -иш, мин. св. -их, св., прех. Задържам, запазвам в паметта си нещо видяно, чуто или преживяно. От години всички бяха го запомнили все тъй: с бяла коса и с бели хайдушки мустаци, но с червено лице. Й. Йовков, ВАХ, 143. Какъв човек беше! Каже нещо, и ти го запомниш. Как го казва – не знам, но то веднага залепва в главичката ти. Д. Немиров, КБМ, кн. 3, 5. Той разлисти учебника. Очите му зашариха по редовете. Четеше, но нищо не влизаше в ума му. Връщаше се отначало, препрочиташе, но пак нищо не запомняше. П. Проданов, С, 22. запомням се, запомня се страд. Лицето му беше тъй обикновено, че почти не можеше да се запомни. Д. Димов, Т, 228. Наблизо са развалините на изгорялото село Ашака-Ени Севендекли. То се запомня мъчно, неволно се бърка с други и всеки го произнася както завърне. Й. Йовков, Разк. I, 5. Запомнянето става независимо от нашето намерение, като че „от само себе си“. Така се запомня предимно онова, което ни интересува живо и буди у нас силно и дълбоко чувство. Псих. Х кл, 99.