ЗАПОТÈН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от запотя като прил. 1. За човек или животно – който е покрит с пот; изпотен, попотен. Размахваха [пешите войници] също тъй равномерно и бавно присвити ръце или бършеха с опакото на ръката запотените си лица. Д. Талев, С II, 171. От къщата излезе възрастен плешив мъж с очила без рамки, запотен под тежестта на голям кожен куфар. Ем. Манов, БГ, 247. Колите влизаха в търбуха [на двора], босоноги ратаи разтоварваха зърното в дузината хамбари, после коларите отново пришпорваха запотените коне. А. Гуляшки, МТС, 49.
2. Разш. Който е покрит с влага, овлажнен. „Колко животът е интересен, колко е интересен!“ – повтарям аз на себе си и жадно впивам поглед през запотените стъкла в тихата нощ, където се белее снегът. Стр. Кринчев, СбЗР, 344. Бахчевански само изпухтя и се отправи към края на вагона. Върна се с две запотени бутилки бира. Ем. Манов, БГ, 9.