ЗАСЕНЯ̀ВАМ, -аш, несв.; засеня̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., прех. Засенчвам. Имаше и градски жители: едни от тях прави и вързани, а други налягали и с глави опрени до зида, дето една малка ивица от сянка засеняваше потните им чела от лютите пладнешки лъчи на слънцето. Ив. Вазов, Съч. VII, 152. Отчаяние и безутешна скръб се възцари в сърцата, тъга засени добродушните селяшки лица. Елин Пелин, Съч. I, 72. И само часовоят стоеше горе, на каменната площадка, виждаше се как стърчи пушката му и как той час по час дига ръка да засени очите си и да разгледа наоколо. Д. Талев, И, 543. Мита излезе на двора, погледна слънцето и наклони жътварската забрадка, засени бялото си лице. К. Петканов, ЗлЗ, 126. засенявам се, засеня се страд.
ЗАСЕНЯ̀ВАМ СЕ несв.; засеня̀ се св., непрех. Засенчвам се. Доловете и падинките се засениха. Слънцето, изморено от дългия си път, взе да наваля към Райкин чукар. Кр. Григоров, ПЧ, 133-134.