ЗАСКЪ̀РЦВАМ, -аш, несв.; заскъ̀рцам, -аш, св., непрех. Започвам да скърцам. Понеже вратата се не отваряше, хвана да я троши и кърти, тя заскърца, запращя. Ив. Вазов, Съч. ХХIII, 163. Тежката врата заскърца и аз трепнах. Ал. Гетман и др., СБ, 231. Одърът заскърца, старата разхвърли с мъка тежките черги и се поизправи. Й. Йовков, ВАХ, 182-183. Васил тръгна след него. Снегът заскърца под краката му. Ив. Планински, БС, 13-14. Ябуката се развълнувала, зашумела, заскърцала. Нар. прик., СбНУ ХLIХ, 362. // Тръгвам, потеглям, като скърцам. И когато зачервеното и натежало слънце капне зад гъстите гори, натоварените коли се проточват и припевно сладко заскърцват към село. Ил. Волен, ДД, 54-55.