ЗАСЪ̀ЛВАМ, -аш, несв.; засъ̀лна, -еш, мин. св. -ах, прич. мин. страд. засъ̀лнат, св., прех. Диал. Засланям, затулям, закривам1; заслънвам, заслъщам, засълчам. На плочника, до самата врата, се бе изправил непознат – тънкото му, източено като на насекомо тяло засълваше входа. Д. Спространов, С, 68. – Добър вечер, бай Цветко. – Добър вечер – хладно отговори зидарят. – Засълваш ми, дръпни се настрана. Д. Спространов, С, 160. И стигнали, чело [вождът] с ръка засълна, / бог знае где загледан. К. Христов, С 1939, 132. засълвам се, засълна се страд. и възвр. Ранното слънце блесна в очите ѝ и я заслепи – тя вдигна ръка, за да се засълне от него. Д. Спространов, ОП, 7. – Приберете веднага добитъка в оборите!... Деца, отворете и плевниците! Всичко да се засълне! К. Петканов, СВ, 8.
ЗАСЪ̀ЛВАМ СЕ несв.; засъ̀лна се св., непрех. Засланям се, затулям се, закривам се, заслънвам се, заслъщам се. Оттука почва и свършва чак до Марица известната Еркесия, окопът, делящ България и Византия. Правен е от Тервеля. Валът е бил висок, колкото да се засълне човек на кон. П. Росен, ВПШ, 83.
– Друга (диал.) форма: засòлвам.