ЗАТВÒРНИК, мн. -ци, м. 1. Лице, което изтърпява наказание в затвор, обикн. след произнесена присъда; затворен. По прозорците на тъмниците надничаха главите на затворниците. Ив. Вазов, Съч. ХХV, 193. Пред една тясна желязна вратичка отвън дълго стоят и дълго чакат под вятъра и дъжда близките на затворниците с кошници и бохчи в ръце. Д. Бозаков, ДС, 11. Не се минаха няколко минути, ключалките на вратите защракаха, взеха да отварят една след друга стаите и нещастните затворници потекоха из тях на гъсти тълпи като из мравуняци. К. Величков, ПССъч. І, 36. „Стояне, млад затворнико, / нито йе зима кишовна, / нито йе пролет дъждовна, / ами йе твойта майчица. / На покрив са йе качила, / викнала, та заплакала, / та ти на гроба примокри!“ Нар. пес., СбНУ ХLVІ, 86. Криминален затворник. Политически затворник.
2. Лице, което е затворено, задържано, арестувано поради някакви причини като временна мярка; арестант, задържан. Затворниците от предварителния арест са се оплакали, че са задържани без основание.
3. Прен. Човек, който живее уединено, самотно, без да общува с хора, като в затвор. Тая градина, която е насадена от христолюбивите манастирски затворници, без преувеличение може да се нарече земни рай. Л. Каравелов, Съч. ІІ, 125. Според уверенията на австрийския и даже нашия печат царят стои вечен затворник в двореца си в Гачино от страх да не бъде убит от нихилисти. Ив. Вазов, Съч. ХVІ, 164. И все съм затворник у дома, все съм над книгата. Т. Влайков, Пр І, 160.