ЗВÈКАМ1, -аш, несв., непрех. Остар. и диал. За метален предмет – издавам звук при удряне, падане и др.; дрънча, дрънкам, звънтя, звънкам1. Изпразниха всички пищови и чак тогава се хванаха за калъчите. Нестройният екот отстъпи на звънките удари от желязо – чаткаше и звекаше като в ковачница. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 241. „Да не открие една мома! Че защо носи той тогава тия пагони, защо най-сетне е заковал тия шпори на краката си, които при всяка негова стъпка звекат и му напомнят за високото достойнство на важен, дори единствен властник в града?“ Ст. Чилингиров, ПЖ, 52. Звекат робските вериги, / но размахват се крила: / и едно съзнание вдига / яркопламенна факла. Н. Хрелков, Пл, 1969, кн. 23, 19. Вражди, омрази! Чувам им екът! / Той предвещава беди и смърт; / милиони саби зловещо звекат / с кръв да залеят сега светът! Ив. Вазов, Съч. III, 36.
– Други форми: дзвèкам, звя̀кам.
ЗВÈКАМ2, -аш, несв. Остар. и диал. 1. Прех. и непрех. Удрям нещо или с нещо така силно, че издава звек, звън; звънкам2 (Н. Геров, РБЯ).
2. Прех. Удрям някого (Н. Геров, РБЯ). звèкам се I. Страд. от звекам2. II. Възвр. от звекам2 във 2 знач.
– Други форми: дзвèкам, звя̀кам.