ЗВОН, звòнът, звòна, мн. звòни, м. Остар. 1. Книж. Камбана; звона. Христянете се призовават в църква с клепало, а понейде и със звон. Д. Манчев, НН (превод), 135. Звоните и клепалата са въведени да ся призоват верните на богослужение. З. Петров и др., ЧБ (превод), 52. Бавно отеква се звона черковен – / звънне и спре, като нещо възчаква. П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 265. Цял ден ще бият звони в сички църкви. БДн, 1857, бр. 9, 34.
2. Само ед. Поет. Звън. Наближи да се прибират стадата, но вместо звона на хлопатарите по поляната се дигна шум, забръмча мечкарската гъдулка, съпровождана от скокливата детска песен. П. Тодоров, И I, 30. За болгарская древня слава / писах аз, грешний, на Атон. / От Дунава до Дрин тогава / бе звон оковний, плач и стон. Ив. Вазов, Съч. V, 172.