ЗВЯР, звя̀рът, звя̀ра, мн. зверовè, след числ. звя̀ра, м. 1. Диво хищно животно. Боеше се да не го нападне някой звяр. Той заобиколи поляната и отново влезе в гората. Ем. Станев, ПГВ, 65. – Ей, говедо, ти ме оставяш тук [в блатото]!... Да загина! Да ме разкъсат зверовете! Елин Пелин, Съч. I, 51. Езерната вода извлякла със себе си и един исполински воден звяр, който прилича на кит. Ив. Вазов, Съч. ХVI, 39. В голям шатър от пъстри кожи на зверове живеех някога. Н. Райнов, ВДБ, 23. Неговото мурго (възчерно) лице и страшен поглед сочеха, че тоя човек живее повече в гората с дивите зверове, а не при човеци. Ил. Блъсков, ИС, 58. Подплашен звяр тръне не гледа. Послов., П. Р. Славейков, БП II, 60.
2. Прен. Лош, свиреп, жесток човек. Ще вземе, ще вземе пушката си той, но не тук, не сега – няма полза. Сега може цялото село да пострада. Ще вземе пушката той и ще убива турски зверове!... Д. Талев, И, 360. Т е р т е р: – Кой е този Казим бег? И в а й л о: – Един татарски главатар. Водеше четата, която смазах. Тоя звяр направи големи пакости, нищо не жалеше: пленеше, гореше, сечеше. Ив. Вазов, Съч. ХХI, 25. – Ако се опиташ да бягаш, ще ти тегля куршума! – Звяр! – кресна му разтреперана Русаля. П. Славински, ПЗ, 13-14.
– Друга (диал.) форма: дзвер.